Извадих от чантата си голямата халка с ключовете и започнах да ги прехвърлям бързо. Тези, които бяха на прага на счупване и с антикварна стойност, дори не ги погледнах.
Пръстите ми извадиха пред мен чисто нов ключ с надпис: "2010 - Пукнатото О.". Обвзета от внезапна параноична мисъл, махнах етикетчето с нокът и пъхнах ключа в ключалката. Завъртях. Поправка: Опитах се да го завъртя, защото той дори не помръдваше. Продължих да опитвам, но без никакъв резултат.
По дяволите, тези врати! Заклех се в Бога (ако имаше такъв), че веднага ще сменя всички тези толкова съвременни врати с още по-съвременни, които ще се отварят с 5-6 цифрен код, ще бъдат пронирани, здрави и солидни.
И все пак вратата не се отвори. Отдалечих се и с един удар върху бравата с крак, проклетата врата се олюля опасно на пантите си. Внесох вътре багажа си, който се състоеше от три куфара на колелца, две туристически раници (едната пълна с различни чанти), найлонови пликчета и няколко чанти, пълни с книги, както и лаптопа ми.
Бях разгледала предварително плана на имението и си бях избрала спалнята, в която щях да се правя, че спя. Без много усилия качих всичките си боклуци на втория етаж в нея и за точно три секунди се оказах на прага на вратата. Излязох, без да си правя труда да се опитвам да заключа - кой щеше да знае, че тук се е нанесъл човек, щом никой не ме беше видял (действително беше така)? - и се прехвърлих през шофьорската врата, стоварвайки се на червената седалка на пре-стария ми очукан бял мерцедес.
Заглавие: "Пукнатото Огледало" - домът на Ирен Д. Адлер 
